Проядена държава - в подкрепа на следовател Михайлова

С този текст бих искал да подкрепя каузата за осведомяване на обществеността по случая със следовател Мария Михайлова, която от съвестен държавен служител, неприемащ общоприетите корупционни практики в системата на правосъдието е превърната в мишена и жертва на системата, в която работи.

В страницата във  Facebook е описан касуса детайлно.
А ето и видео за които не обичат да четат.

Нейната история ни показва как един „свръхчовек” (така наричам хората, които отдават живота си на своите идеали и които имат определена обществена  отговорност, която отстояват) може да бъде принизен да се бори за задоволяване на минималните си човешки потребности – сигурност за живота си и пари за оцеляването си и това на нейните деца.

Това е една тъжна история, която ни показва в каква държава живеем.

Ако имате търпение да прочетете я цялата, към края ще забележите, как целта на каузата се измества от обществено значими теми, като тази за свързаността на престъпния свят с полицията и правосъдието, преминава през лично отмъщение и борба за оцеляване и накрая темата на каузата се измества към елементарна борба за получаване на финансови средства за оцеляване. Това е така защото преди всичко човека е жив организъм и когато е поставен в екстремни ситуации се задоволяват първо животинските нужди от сигурност и прехрана.

Тази схема за потулване на основния проблем е добре отработена и е характерна за съвременното общество. Сценария сме го гледали и в няколко американски филма, но всъщност в нашето общество проблема е още по-дълбоко вкоренен.

България е държава, която е пропита от корупция. Корупция, свързана не само с приемане (искане) на подкупи от държавни служители, ами много по-дълбоко проникнала в съзнанието на хората.

За всички нас, обикновените хора приемаме за напълно нормално полицаи, данъчни, ХЕИ и други контролни органи да се подкупват, на лекари да им се плаща под масата, майсторите да се черпят и общо взето нещата да се вършат „по втория начин”.
Този начин на мислене е улегнал в българското общество, насаждан с години и с поколения.
Започва се още с раждането.  Когато имате късмет да изпитате това свето тайнство, вие неизбежно ще се сблъскате с корупцията в болничната система. Принципно не е необходимо да плащате каквото и да е, но всички роднини, близки и хора вече минали по тоя път ще ви посъветват да не си играете и на намерите „подходящия” доктор за да ви изроди детето. Между другото ако не платите пак може той да ви акушира, но разбира се вниманието и отношението след това ще бъде доста по-различно, а когато се отнася за здравето или за децата ни – въобще не се замисляме.

По нататък, за да приемат децата в детска ясла или градина, без да минеш по втория начин е просто загубена кауза. Дори общо прието е не да се казва „записах си детето в детската” ами „уредих си детето в детската”. Това е валидно и за много други „уреждания” които ни съпътстват цял живот.

Още по-натам – училище, университет, първа работа и повишения навсякъде в житейския ни път сме обречени да „почерпим” някой за да получим нещо. Дори и за майсторите за ремонти се търсят връзки и препоръки.

Всички пречки в нашия живот се решават по втория начин.
Дори и когато пазаруваме домати на пазара, трябва да „флиртуваме” с продавача за да ни избере нещо по-читаво. Така е прието от съзнанието ни.
Това е системата, в която живеем. И ако някой не се нагоди към системата, той бива отхвърлен от обществото, губи възможността да постигне нещо в живота си и ако реши да се бори със системата в най лошия случай може да стигне в положението на Мария Михайлова.


Подкрепям следовател Михайлова в борбата и за оцеляване, с надеждата че този случая или някой следващ подобен ще обърне общественото мнение в непримиримост към системата в която живеем.
Защото на мен не ми харесва да живея така. Искам един ден да знам, че съдиите, прокурорите, следователите и ченгетата, докторите, учителите и всички от държавната администрация от които зависи нещо, ще си вършат работата съвестно, без да търсят изгода от всяко свое действие и без да те гледат в ръцете. Но това ще стане когато ФБР дойде тук и ни наложи законов борд от който няма измъкване.

Така както успяхме да  стегнем финансите на държавата – с чужд контрол!

Още по темата:

Блогът на Галя
Фрог нюз
Афера.бг

София - Моят град

Обичам София!

Не, не онази СофИя от втори клас! Обичам си града!

Не, че е особено красив като град, с велики монументи като Вашингтон или безкрайни Марсови полета, пред железни кули в центъра. Нито пък харесвам кой знае колко сградния фонд - не, няма нищо общо с Барселона.

Още по-малко ми харесват пълчищата народ, тръгнали да дирят хляб и кариера в столицата, зарязали си корените, които така или иначе не са се вкоренили някъде. Не ми харесват особено и шумните псевдо столичани, които разговарят в бара, сякаш са на полето, а трактора около тях бръмчи и нищо не се чува.

Но тези феномени ги приемам за нормални, та нали така се създават градовете, така се разрастват и така стават по красиви - като има повече хора, на които да се харесат. Пък и нали тези хора все пак трябва да се цивилизоват някак....

Харесвам София, защото това си е моя град. Моя си е и Планината от Юг, която ми служи за ориентир, където и да ида, мой си е квартала в който съм израсъл си го обичам и въпреки, че не живея там сега, минавам всеки ден, дори и да има по-разумен път за където съм тръгнал, свойски са ми и всички особености на големия град...

Когато бях малък, за мен София се простираше от пазара Г.Кирков (сега Женски пазар) до кв.Хаджи Димитър, където ходих на училище. От Бул. Сливница, който ми беше северна граница и не знам защо наричах махалaтa там ЮжБунар (а всъщност Юч Бунар е съвсем другаде) нагоре до Бул. Дондуков бяха ловните полета на моята банда за бране на череши, джанки и ягоди и др. В посока Витоша пък, града за мен свършваше с НДК и там ходих изключително рядко.

Не, че беше много отдавна и други квартали не е имало, но просто не ми се е налагало да ходя по-далеч. Всъщност, веднъж като бях на 7, ходих с трамвай до кв. Павлово на рожден ден на приятел. 13 спирки с трамвая, който тръгваше от края на града (Съдебната палата). И тогава, едва на 7 пътувах сам - без никакви притеснения за сигурността ми, или за това как ще се ориентирам или нещо друго.

Сега това е невъзможно. Дъщеря ми е на 12 и ме е страх да я пусна дори пред блока сама.

Моят ареал беше района около Александър Невски. И сега си е. Въпреки, че живея другаде и въпреки, че има доста по-приятни местенца в града, които в последствие, а и до ден днешен се развиха много добре, все ме влече към центъра.

Нищо не може да се сравни с родния ми квартал.
Нито лъскавите блокове в южните квартали, които са пълни с новобогаташи, с джипове паркирани в калта пред блока. Нито огромните мегаполиси на Изток и Запад, където има всичко необходимо за живот, но липсва градския уют на паветата. Нито ми харесват повече кварталите с огромните палати в полите на Витоша, осеяни с камери и гавази и където може да се загубя, защото не виждам върха на планината

От друга страна, да живееш в центъра, в тия години е сериозно изпитание.
Най-вече заради трудностите с паркирането.
Принципно, ако живееш в центъра, кола почти не ти е необходима, но то зависи от това какъв живот водиш, къде работиш, къде учи детето ти и т.н., така че в общия случай ако има къде да си държиш колата и да я вадиш само за пътуване в провинцията, този проблем е изключен.

Друг проблем е шума и мръсотията.
В центъра улиците са изпълнени с коли, които постоянно бълват облаци мръсотия. Не само от ауспусите си, но и от самите улици. Бензиновите пари са най-обяснимата причина за смога който висне над всеки голям град и това е почти нормално, но в София обаче голяма част от лошото качество на въздуха се дължи и на праха, който е по улиците и при интензивен трафик се вдига на нивото на нашите носове и по-нагоре. За съжаление фирмите за чистота не могат да се справят с това. До скоро улиците в София се миеха само по празници, преди избори и за рождения ден на кмета, напоследък обаче се наблюдава активизация на тези дейности, която дава резултат. Въпреки това в централната градска част е трудно да се измият добре улиците, защото те са осеяни с паркирали автомобили, около които  се чисти трудно.

Причината, поради която има много прах и мръсотия в София е, че тревните площи в града не са добре организирани и голяма част от тях е занемарена. Това прави зелените площи по скоро кални и песъчливи участъци от града, където минават хора и автомобили и допълнително разкалват мястото. Често зелените участъци нямат бордюр, и пръстта се разлива по тротоара или пътя. Така колите разнасят прах и мръсотия навсякъде по улиците. 
Една от най-неприятните гледки в градската среда е неправилно паркиралите автомобили по тротоари, тревни площи или където може. Това е в следствие на лошата организация на уличното движение, паркоместата в жилищните райони и разбира се факта че града ни, действително не е предвиден за толкова много хора и коли.

Напоследък се наблюдава някакво подобряване на организацията на паркиране в града, предимно около развитието на Синята зона. Но все още голяма част от града остава не добре организирана за движение и паркиране. Както съм коментирал преди, колкото повече еднопосочни улици има в София толкова повече коли може да поеме и трафика паркирането да бъдат добре организирани. Решаването на този проблем обаче върви с много бавни темпове и перипети.

По отношение на чистотата в София най-големия проблем не е лошата организация за почистване, а ниската култура на живущите тук. В София може да видиш цялата простотия на нацията събрана на едно място. Хората хвърлят боклук, където им падне, през прозореца на колата, през балкона, строителни отпадъци пред блока, и т.н. Само в София човек може да срещне Фаска

Но трябва да призная, че последните месеци работата на новата фирма за чистота наблюдава редовна коситба на зелените площи, с извозване на тревата. Хора в червено щъкат навсякъде по улиците и си вършат работата. Това надминава  дори Надцакването от кризата в чистотата миналата година.

Също така, като че ли хората обитаващи града вече се съобразяват повече с околната си среда и по-малко хвърлят боклуци. Може би окончателно са приели че това е техния град, както всъщност трябва да бъде.

София винаги е бил, МОЯТ град. в него не съм изхвърлил дори един път дъвката си на улицата. Аз и в други градове не съм го правил, но това е защото така съм възпитан. Надявам се, че тенденцията хората да се възпитават на градска култура ще продължи да се увеличава и скоро ще докажем мястото ни на Европейския континент.

Thievery corporation live in Sofia 2010

Great music, great artists.

Pics&Videos -  no comment...

Пеещите фонтани

Това прекрасно клипче е направено в Барселона. Беше ми любезно предоставено от Деси, за което съм й благодарен.

 

Изяществото на този фонтан, един от многото фонтани в Барселона е подсилено от прекрасна музика, подплатено с разноцветни светлинни и умело режисирано в синхрон за още по-голям ефект.
Фонтана Font Màgica е разположен в един от 68-те общински парка на града -  Montjuïc и всъщност е най-големия.
Пространството около фонтана изглежда голямо и предоставя достатъчно място за зрители - туристи, за които това е едно от нещата, които са отишли да видят.

Този текст го пиша без да съм ходил в Барса, но съм твърде впечатлен от видяното за да го пропусна. Още миналата година се нахъсих да ида там, но не можах, а като гледам и тази година няма да мога. Но догодина - Барселона чакай ме, идвам!

Барселона е една от най-големите туристически дестинации в Европа. Града е известен с удивителната си архитектура в стил АрНуво изграден в края на 19-ти век и началото на 20ти. Архитектурата на Барселона е една от най-големите атракции на града, която привлича най-много туристи.
Именно архитектурните паметници са нещата които хората отиват да видят, да снимат и да отнесат вкъщи усещането, че са били на страхотно място.
Повечето паркове в града са общински, поддържат се от общината и са голяма част от туристическите атракции. И как да не са? Та може ли да не поискаш да видиш подобни спектакли, като този фонтан. Съчетанието на музика, светлина, вода и хубава гледка наоколо е толкова вълнуващо колкото и премиера в Миланската ЛаСкала

Да можеше и в София общината да се грижи по подобен начин за своите паркове, така би могла да привлече повече туристи, които искат да си занесат вкъщи приятни спомени от София. (не само алкохолни преживявания).

Представям си фонтаните пред Народния театър Иван Вазов  с подобен на Барселонския светлинно-музикален спектакъл. Може например с подобно шоу да посрещат зрителите на премиерите в театъра.

Всъщност и в момента пред театъра има някакво светлинно водно шоу, но е доста вяло, а музикалния фон е от време на време, само когато някой уличен музикант е наоколо.

Или пък фонтана пред Президенството - Неделя, уличното движение там да е забранено, почетната смяна на караула е съпроводена от военен марж изпълнен на живо от оркестър с еполети, на фона на водно шоу във фонтана осветен с цветовете на знамето ни.

Най-големи възможности предоставя паркът пред НДК, където пространството е достатъчно за развързване на въображението на специалисти в областта на светлинните и водни атракции.
Водните съоръжения са изградени в разцвета на социализма, във времето когато Партията реши да модернизира идеалите на народа чрез културизация и някаква форма на естетика в архитектурата.
Съществуващите фонтани работят и са ефектни за туристите от сърцевината на страната, но определено се нуждаят от модернизация за да привлекат туристи от останалата част на света.

Борисовата градина пък дава толкова други възможности за развитие на туристически атракции, а не само от онези с пуканките и детските влакчета и лодките. Всяко от четирите езера може да бъде грандиозна атракция.
Ариана вече е организирана като такава, но някак твърде комерсиално - зимата е пързалка, лятото за разходка с лодка.

Другите езера в парка не се използват особено.
Езерото с лилиите има златни рибки в него и не е подходящо за голямо водно шоу но пък е доста романтично...

 Има едно малко езерце заобиколено с пейки, което е много красиво и дори затънтено.

По нагоре в парка, в посока х-л Плиска, се намира най-потайното езеро в парка. Разположено е зад Братската могила. Там горе на баира зад ужасяващите сцени на партизанска борба, се таи бетонното корито на правоъгълно езеро, което като бях малък се пълнеше от устите на два лъва разположени точно на гърба на паметника и се отичаше в малка вадика в посока Цариградско шосе. Не мога да си представя определено светлинно шоу на фона на борческите сцени на паметника, но съм сигурен че един професионалист от световна класа може да измисли нещо.

Южния парк е другото култово място за почивка и разходки в София. Там парковата архитектура е настина на ниво. Има река, езеро, огромни поляни и прекрасни алеи.

Ето още снимки от парковете в София,



Иска ми се скоро да прочета, че парковете в София са сред най-големите атракции на града, редом с архитектурните паметници от древността, православните църкви, както и възстановените барокови сгради от началото на века.

Щом можем да изкривяваме пространството, защо да не можем да изкривяваме времето?

Днес дойдох до Стара Загора. Наложи се да оправя няколко неща по колата сутринта и тръгнахме на път малко прибързано, защото в два следобед трябваше да сме в СЗ, защото имахме час за фризьор!?!?! WTF



Колата ни е стара и съвсем наскоро се сдобихме с нея – по-скоро по наследство. Не се движи особено добре, но има джанти с 1 цол по големи от стандартните за този модел и външно изглежда относително добре.

По пътя, понеже закъснявахме се опитах на направя изчисления каква трябва да ми е средната скорост за да стигнем навреме. Знам, че път време няма, но все пак трябваше да съм подготвен. Принципно колата е доста старичка, както казах вече и не е особено бърза. Всъщност при повече от 100 км.ч звуците в купето са потресаващи и определено екстремни. Дори и да натискам доста педала не съм вдигал повече от 120 км/ч!

Особеното в тая кола е, че като се движиш с 60км имаш чувството, че скоростта е близо 100 а при сто е направо....

Основно това е поради звуците в купето, но на магистралата ми направи впечатление, че се движим относително бързо спрямо останалите коли.



Аз обикновено пътувам по работа със служебна кола, която е по-сносна, и скоростта ми е доста висока. Стила ми на каране е плътно в ляво и почти без да се прибирам в дясната лента. Знам, че не е много коректно да се движа само в ляво, но никога не преча на някой който се движи по-бързо от мен и винаги се прибирам да дам път. Това се случва понякога

Сега с тая „бричка” знаех, че не мога да карам така, защото тя не вдига повече от 120 км. И това не е много комфортно. Обаче на магистралата изглеждаше, че всички коли се движат с 60-80 км, защото аз си карах с 100-110 и ги минавах доста бързо. Дори почти не се налагаше да се прибирам в дясната лента. Изпревариха ме само две три БМВ-та, един 6,3AMG – висока база и разбира се един пернишки голф.

Това ми се стори доста странно! Затова се замислих, че може би има нещо гнило в километража.

Както споменах джантите на колата са малко по-големи и предположих, че е твърде възможно поради километража да не изчислява правилно изминатите километри и респективно скоростта. Не съм чел нищо по въпроса, но като се замисля единствения начин колата да изчислява скоростта, е като брои превъртанията в скоростната кутия и ги умножава по обиколката на гумите (поне за друго не се сетих).

За това реших да си уплътня времето докато карам до Стара Загора, като следя изминалия път спрямо показателите на километраж. Ориентира ми беше зелените километрични табелки на мантинелата.

Така. Началния ми ориентир беше 52-ри километър, когато нулирах километрите.

На 53 км показваше 0.9 км, на 62-рия показваше 9.3, на 152-рия показваше 93.

Това доказа теорията ми, че поради по-големите гуми, км-тата на километража са по-малко. Дори за миг изтръпнах, като се сетих че минах съвсем спокойно покрай едни ченгета с 110. Какво ли им беше показал радара?

Е, ако бях с повече от 140 щяха да ме спрат предполагам, така че се успокоих.



Но се замислих - щом такова дребно нещо, като разлика в размера на гумите може да промени скоростта, с която се движим, то същото това нещо променя времето за което стигаме до дадено място. Е не точно времето за стигане, но измамното чувство, че за 2 часа сме минали 250 км със средна скорост 100 км.ч.

Така, че в известен смисъл, променяме пространството около нас, а също и времето – така както го усещаме.

Ние в децата ни

Децата освен, че външно приличат на родителите си, наследяват и други специфични характеристики на образа.

Като гледам дъщеря ми търся нещо мое, но виждам предимно черти на майка й.
Начина по който ходи
Как си отмята косата
Дребните мимики, които са специфични за майката,
Усмивката, или дори само беглия опит за такава понякога
Начина по който седи на стол и си кръстосва краката,
Начина по който се ядосва, радва,
Ината й

Чудя се дали майка й като я гледа вижда в нея черти характерни за мен, които обаче аз не мога да видя.
Жалко, че няма как да я питам.

Мога да питам други хора, но се оказва че чуждите хора виждат съвсем по различен начин.
Начина по който виждам дъщеря ми е по скоро поглед вътре в самия мен. Тя е не само част от душата ми, която харесвам, а всичко онова което не мога да видя в мен. Тя е повече от Бог, тъй като Бог е просто състояние на ума към което човек се стреми за да бъде по-чисто свързан с останалата част от света. Докато при връзката ми с нея усещам чистата природа, която бушува в човек.
В моменти когато я гледам да си играе или работи нещо, изпитвам такова умиление, че сякаш се сливам с въздуха около нея. Придобивам газообразното състояние което кара хората да летят в облаците.
Подобно е когато си лудо влюбен в някой, но тук е много по-силно тъй като детето ти е част от теб самия – по-добрата част.

Ако приемем, че човек се усъвършенства и това намира израз в поколенията му, то почти винаги (с изключение на случаите на вродено заболяване, причинено от неподходящо кръстосване н гени) децата са по-добри подобия на родителите си.

Дори можем родителите да се учим от тях, защото сме пропуснали много - цяло поколение човешко развитие...