Показват се публикациите с етикет Каквото ми видят очите. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Каквото ми видят очите. Показване на всички публикации

13 ноември 2023

Първични впечатления от Истанбул

Турция е удивителна страна! Но не може да прекрачи прага на Европа. Не че е твърде висок, ами те са твърде далеч и обърнати с гръб. 

С цялата си икономическа мощ и възможности, те продължават да си тикат товарните колички по улиците, така както са го правили техните прадеди.
По тези улици, по които дедите им са изхвърляли къщната помия, за да се изтече по улеите и каналите и да нахрани уличните котки и кучета, сега наследниците си хвърлят фасовете и всякакви отпадъци, без да осъзнават, че те ги връщат обратно зад Босфорната завеса.

 
Не знам как е било преди османците, но предполагам, че хората са си същите, просто религията им е сменена с такава, която изисква на всеки да му се натяква да се моли, с протяжни напеви от минаретата, по няколко пъти на ден. А и как иначе! Как иначе може да се наложи една култура на толковa разни народи из широката империя? 
И все пак, добре е, че на част от тази култура е оставено едно кътче от Европа, за да ѝ се даде посока, в която все пак да преливат хора, които да обогатяват културата, науката и кръвта на западния континент. 
 
 
За нас българите, които сме на границата ѝ и които сме търпяли 500 години чуждото управничество, все пак сме устояли своите - европейски ценности и сме присвоили съвсем малка част от тази чужда за нас култура, изчерпваща се с някои ястия, езикови форми, имена и тук-таме облекло. Разбира се и ислямската религия е намерила устойчива среда тук, но вярвам, че не само турската култура, но дори религията по нашите земи са побългарени за да се развиват устойчиво толкова години след разпада на османската империя. Но като цяло сме запазили европейския си дух и природа.  И нека така си остане!
 
Всъщност, именно смесването на различниге култури обогатява едно общество, а и развива цивилизацията ни, като цяло.


П.П.
Моля приятелите и четящите ме с турско самосъзнание не се засягат и да ме извинят ако публикацията ми, по някакъв начин засяга техните чувства, но фактът, че те са от тази страна на завесата, ги поставя извън обхвата на този текст, за което ги поздравявам.

19 юни 2016

Какво определя качеството на живота ни (размисли от разходка из Тетевен)

 
През миналите почивни дни (10-12-ти Юни) имах шанса да почувствам духа на красивия планински град Тетевен. Бил съм там и преди, но никога не съм имал време за разходки.
Повода беше работно-разтоварващо сплотяване на колектива (тиимбилдинг), така че времето за разходки беше "откраднато".
В разходките ми из нови места, аз най-често се впечатлявам от градската архитектура. Но не като специалист, ами като авантюрист, търсещ отговори на незададените въпроси като; Какво от миналото осветява настоящето и може да ни посочи бъдещето?


Е, разбира се такива въпроси са само част от мислите, които вълнуват душата, разхождайки се из улиците на градове с богата история и културен живот.

Такъв град е Тетевен.

Първо искам да се извиня за качеството на снимките, правил съм ги с телефон и в никакъв случай не претендирам да съм обиколил целия град, а предполагам и съм пропуснал много красиви места. Както казах времето си бях откраднал...

Но темата тук не е толкова фотографски разказ или архитектурен анализ, а споделяне на чувства, развълнували ме разхождайки се из улиците на Тетевен.

Първото нещо направило ми впечатление бе заоблените ъглови къщи и най-вече балкони.
Не направих много снимки, но ми направи впечатление, че този елемент го има не само на старите къщи, ами и на нови, построени вероятно през последните 10-40 години.
Знам, че заоблените форми не са много функционални за вътрешното пространство, но са елемент с висока естетическа стойност от една страна и от друга признак, че местните ценят повече красивото, от колкото практичното.
Което напомня, че стойността на живота не трябва да се оценява с материална рационалност, а с емоционална удовлетвореност.

Именно с тези мисли разходките из Тетевен ме накараха да преосмисля какво е ценното на битието ни през 21-ви век. Защото ходейки из улиците тук аз усетих чувство на спокойствие, сигурност и добросъседство, което в големия град отдавна е забравено.  Почти всички къщи в града имат ниски, символични огради, на первазите на прозорците има саксии с цветя, включително на приземните етажи и почти никъде няма решетки.
Тук хората споделят със съгражданите си битието си, без да се смущават, че някой ще им навреди или ще каже лоша дума за тях.
Улицата е част от двора, двора е част от къщата - онази част, която прави връзката с природата.

Тук клетка с папагалчета виси под стряхата почти на улицата, а наоколо цветя - много цветя.


тук стария геран е от другата страна на улицата, но това не пречи около него да има уютен кът за следобеден аперитив и дори нещо като мини басейн, вероятно за децата.

Дъскорезница, която дори нямаше врата, а от улицата се влиза направи при машините. На кой да му хрумне, че нещо може да изчезне...
Всъщност в Тетевен единствените решетки или капаци по прозорците на къщите бяха на историческите сгради от турско време.

На такова място човек си задава въпроса; Какво е по-ценно, да притежаваш много неща и да ги пазиш заключени от чуждите хора или да живееш в среда спокоен, че няма да загубиш нищо от това, което имаш (колкото и скромно да е то)?



Сводестата врата на църквата е претърпяла "козметични" промени в тона на съвремието (неизвестно кога)

Без да коментирам повече архитектурата на Тетевен, оставям снимките да говорят...













Пътят е на горе...




15 декември 2011

Родопски чешми и автобусни спирки

Родопска чешма с кът за отдих

Когато пътувате из Източните Родопи не може да не Ви направи впечатление многобройните крайпътни чешмички и автобусни спирки, всяка от които индивидуално проектирана и изградена с любов от създателя й.
Вероятно това е някаква особеност на битието, която за слава на местното население е с градивен характер, за разлика от други частни на страната...

Не го бях обсъждал с местните, въпреки че често пътувам натам по работа, но това клипче ми обясни нещата.


Снимката по-горе, която направих е по пътя от Златоград към Неделино и представлява "комплекс" от чешма с кът за отдих с пейки.
Очевидно проекта е осъществен с по-скромни средства от човек с по-ограничени възможности. Пейките са различни - явно донесени от другаде, а навеса е направен от покрив на стар руски автомобил. Съдейки по аеродинамиката предполагам, че е Жигула 1200S или нещо такова.  Въпреки скромното изпълнение, се забелязва личния принос на автора и се усеща любовта, която твореца е вложил в този проект.


От клипчето става ясно, че изграждането на чешми е чест за всеки родопчанин и се прави със същия патос, както това да оставиш поколения след себе си.


Но пътувайки из Родопите със сигурност ще се натъкнете и на недоразумения като на долната снимка , които въпреки всичко са гордост за техния създател.

Спирка на автобус в Родопите

На горната снимка виждаме спирка на автобус, на която има монтирана въртяща се врата, която има за цел да контролира големия трафик на хора на спирката. В същото време спирката се намира на кръстопът, където близкото село е на 500-1000 мт от нея.


Обичам да пътувам из Източните Родопи. Жалко, че е все по работа!

28 август 2011

Поетики 2011 - впечатленя


 
Вчера посетих небезизвестния (вече) поетичен фестивал„Поетики” и задоволих любопитството си да почувствам атмосферата на тайнствения свят на поетите.



За съжаление изключая хипарската обстановка не можах да усетя точната среда, която би трябвало да отговори на въпроса „Какво вдъхновява един поет?”, което беше до някъде целта на посещението ми там.


Причината за разочарованието ми бе не толкова атмосферата, колкото факта че организацията на мероприятието бе твърде припряна, да се получи някакво събитие и не достатъчно „освободена” за да  отпусне хората да излеят душите си.

На такова мероприятие е нормално да присъстват хора с по-разкрепостено мислене и нямам предвид просто откачалки, ами хора на които сериалите по bTV не са им достатъчни да задоволят културно-емоционалните си потребности.
Е разбира се мнозинството от публиката беше дошла не толкова да слуша поезия, колкото да поседне на тревата с бира в ръка и в сладки разговори с приятели. Поезията и музиката беше само фон. На този фон водещия и организатор на събитието отчаяно се опитваше да привлече вниманието на по-задните „трибуни” като обявяваше предстоящите изпълнения с характерния патос на спортен коментатор.

Времето беше идеално за провеждането на събитието, въпреки че ранния час на начало едва ли бе достатъчно подходящ предвид 30-градусовата жега, но програмата трябвало да свърши до 22:00, когато хората си лягали и не може да се вдига шум - нищо че събитието беше в парка а най-близките блокове бяха отвъд Цариградско шосе, което вероятно вдига много повече шум от каквато и да е музика.
Аз пропуснах жегата, и дойдох на фестивала с моята половинка и две бири в ръка, които спомогнаха за допълване на поетичното ми настроение. 

Тревата беше мека и дори не съжалих, че  не си взехме одеялце. Седнахме по-назад, от където се чуваше добре, и бе по-разредено.
Организацията на звука беше добра и акустиката от околните дървета помагаше да се съсредоточа върху поезията, въпреки че около мен хората говореха за всичко случило се през деня им, както на тях така и на децата и тъщите им…

В общи линии, ми хареса идеята на фестивала, мястото на провеждане и възможността човек да послуша най-съкровените мисли и чувства, лично от хората, които са ги написали.

Но както вече споменах организацията на фестивала ми се стори припряна, не само поради „разпиляната” публика, за която бирите, мастиката и тревата бяха по-важната причина да са там, отколкото самата поезия и всъщност водещия полагаше повече усилия да привлече внимание, отколкото да представи следващия автор. 

Основната причина, която измести положителното ми настроение в страни, бе че фестивала се водеше уж международен, а в същото време чуждестранните автори бяха представени само като „загрявка” и по скоро подгряваха събитието в по-ранните часове. Дори водещия няколкократно спомена, че същинската част на фестивала настъпва, едва когато българските автори започнат да рецитират и в последствие участват в съревнование за гласовете на публиката. 

Това доста ме подразни и ми напомни други подобни мероприятия, в които участието на чуждестранни изпълнители е само проформа, за да може да се обяви събитието като „международно”.  Съжалявам да кажа, че този факт ме подразни достатъчно та да загубя интерес да остана до края.

Имаше и още една причина да бързам да се прибера и тя бе – телятеле със скариди, които в компанията на младо вино завършиха вечерта подобаващо.

И понеже порочно избрах плътските удоволствия, наместо културното обогатяване, няма дакоментирам поезията, която огласяше парка снощи, а само ще добавя няколко снимки: