Ние в децата ни

Децата освен, че външно приличат на родителите си, наследяват и други специфични характеристики на образа.

Като гледам дъщеря ми търся нещо мое, но виждам предимно черти на майка й.
Начина по който ходи
Как си отмята косата
Дребните мимики, които са специфични за майката,
Усмивката, или дори само беглия опит за такава понякога
Начина по който седи на стол и си кръстосва краката,
Начина по който се ядосва, радва,
Ината й

Чудя се дали майка й като я гледа вижда в нея черти характерни за мен, които обаче аз не мога да видя.
Жалко, че няма как да я питам.

Мога да питам други хора, но се оказва че чуждите хора виждат съвсем по различен начин.
Начина по който виждам дъщеря ми е по скоро поглед вътре в самия мен. Тя е не само част от душата ми, която харесвам, а всичко онова което не мога да видя в мен. Тя е повече от Бог, тъй като Бог е просто състояние на ума към което човек се стреми за да бъде по-чисто свързан с останалата част от света. Докато при връзката ми с нея усещам чистата природа, която бушува в човек.
В моменти когато я гледам да си играе или работи нещо, изпитвам такова умиление, че сякаш се сливам с въздуха около нея. Придобивам газообразното състояние което кара хората да летят в облаците.
Подобно е когато си лудо влюбен в някой, но тук е много по-силно тъй като детето ти е част от теб самия – по-добрата част.

Ако приемем, че човек се усъвършенства и това намира израз в поколенията му, то почти винаги (с изключение на случаите на вродено заболяване, причинено от неподходящо кръстосване н гени) децата са по-добри подобия на родителите си.

Дори можем родителите да се учим от тях, защото сме пропуснали много - цяло поколение човешко развитие...