От известно време във Фейсбук, ми се появяват някакви класации на „най-добрите сирена в света“, където от няколко източника, на първите места поставят гръцки сирена от типа „Graviera”. Стана ми много странно, предвид богатството сирена на Франция, Италия, Швейцария, и го отдадох на факта, че класации се правят за продукти, които искат да са шампиони, а не за шампиони, които да се мерят с другите (виж класациите при колите).
И случи се да отпочина няколко дена в Гърция, където приоритетно си потърсих въпросните видове сирене, за да видя и вкуся за какво става дума. Разбира се, както с всичко друго, което ме заинтересува, бях направил предварително проучване кое как се прави и когато нарязах едно от сирената на една тераса с изглед към морето, бях теоретично подготвен.
Гравиерата от Тесалия, която опитах на терасата, беше твърда, с богат вкус и нюанси, но нямаше онази специфична дъвкаемост, която обичам на българските кашкавали.
Предполагам, че причината е по-дългото отлежаване, но вероятно и закваската е важна, влажността в помещенията и други технологични специфики, които швейцарските и френските мандри прилагат и усъвършенстват столетия.
За щастие, на онази тераса имах нарязан и български кашкавал с онази хубава дъвкателност и познат вкус, които ми добавят удоволствие към бирата, което спаси положението. Но кулинарният ми интерес бе задоволен.
Сега, в хладилника ми в София, са една Критска Гравиера (овча), Кефалотири агеладос (кравешки) и едно Касепи (овче/козе), които ще си ги хапваме за мезе и стържем по разни салати и ястия.
Винаги, когато опитвам отлежали сирена, меса, питиета, винаги си мисля за българските „успехи“ в тези сфери. Защо няма българските продукти с утвърдени имена, регионални особености, устойчиви вкусове – защо, се питам? И си отговарям: защото по нашите ширини, яденето е за наяждане, а пиенето за напиване. Къщата е покрив, а двора – градина. Приятелите – компания за маса, съседа е за услуги, а семейството е по-широкото АЗ.
Навярно бъркам и ми се иска да е така, затова посвещавам свободното си време да се опровергая. Ето, намерих вече и българско твърдо сирене, зряло повече от минималните 45 дни, необходими за да узрее. Сега ще трябва да го пробвам, за да разбера дали е гумено или е за стъргане. За ракиите, като видя отлежала в дъбови бъчви си купувам, но винаги с горчивината, че надписа е предимно маркетингов, а не технологичен. Домашните ракии пък са предимно за напиване, но има и мераклийски, които са за нещо повече. Затова, събирам кураж да заложа една бъчва с ракията на дядо Пеньо, пък да видим какво ще се получи.
Надявам се, тук да се споделят повече примери, които да ме опровергаят и да покажат, че и България се намират хора с мерак, търпение и с по-висши ценности от оцеляването, за да повдигнем духа и културното развитие на нацията ни.
Защото, защото го заслужаваме!