Живеем в интересни времена! (и сме проклети за това...)*
Тази тема засяга настоящия дефицит на производството в България, в Европа и в останалия свят като цяло, породен от една определена крива на развитие на
Индустриализацията, която неизбежно съпътства жизнения цикъл на капиталистическия строй в който живеем.
Преди време писах за
Края на парите, където поставих някои основни тези защо този икономически строй, в който сме набедени да живеем не върви на добре, но сега продължавам с темата за това какво кара производството да се обезсмисля погледнато през политико-историко-географски ъгъл.
Ще започна с кратко описание на развитието на производството, пречупено през моя поглед, без претенции за историческа изчерпателност, разделено политико-георафски тъй-като различните частни на света, които познаваме имат специфичен начин на развитие, като в същото време са исторически свързани за целите на темата.
История на българското производство
В зората на индустриализацията България е все още под османско управление, но въпреки това предприемчивостта на бизнеса намира нужната свобода са развитие, въвеждайки новите технологии в манифактурно производство. След освобождението еманципацията на бизнеса намира още по-голяма свободата за развитие. Но либерализацията на пазарите след освобождението съгласно спогодбите от Берлинския договор, противопоставя традиционните занаяти с новите технологии за производство, които заплашват да заличат цели отрасли. Манифактурното производство се окрупнява в модерни за времето си капиталистически структури, а селското стопанство, което за България е традиционен водещ сектор се модернизира с най-съвременните за времето технологии. Развива се и публично-частния банков сектор, който се разраства успоредно с бизнеса, подпомагайки го с финансиране. Разбира се, както често се случва в българската история, вътрешно-държавнически вражди подкладени също от външни интереси, размътват водата на бизнес развитието и несигурността на младата тогава демокрация, представлява най-рисковия фактор за инвеститори и предприемачи. Фактор, който по-късно допуска невежеството да надделее и да остави управлението на страната ни ръцете на хора с ливадно образование, опиянени от източни обещания и респектирани от шмайзери.
Когато решихме да строим социализъм, основан но държавното стопанство, цялата икономическа система претърпя колапс и практически бе преобърната с хастара навън - буквално. Тези които бяха на машините застанаха да управляват фабрики, а тези които дърпаха юздите на воловете започнаха да дърпат яздите на нацията.
В резултат на това думите индустрия и икономическо развитие станаха мръсна дума, защото бяха неразбираеми от новите лидери. На место това новата икономика трябваше да се преустрои в обслужване на своя донор - за което бяха изградени огромни (за страната ни) предприятия, вдигнати от пролетарски труженици, в които работеха хиляди работници, оставяйки думите безработица и пазар на труда извън речника на социалистическата икономика.
Това доведе тази армия от верни роби на строя (по стечение на обстоятелствата наши родители) до състояние, в което те си вършеха работата не за да правят кариера и личностно развитие, ами просто за да се намират на работа.
Самата икономика бе изградена за да обслужва необятния Съветски пазар, където количествата нямаха значение, а още по-малко качеството. Това доведе до митове за родното производство, според които то е най-качественото, недостижимо и до днес от други, а пословичното трудолюбие на българите минава всякакви граници (буквално и преносно).
С разпадането на "идеалната" система на търговски обмен със СССР и СИВ, родното производство се оказа в състояние, в което трябваше да развива дейност на пазарен принцип, при условия, в които за да се поддържа то трябваше да пълни капацитета си конкурирайки се с други подобни от цяла Европа. Разбира се поръчките не идваха за година напред и трябваше да бъдат търсени с нещо повече от шише ракия и примамливи обещания. Вече приватизираните предприятия трябваше да се преструктурират съобразно пазарната конюнктура и огромните застроени площи, които не можеха да се поддържат с минимално натоварен капацитет, бяха разпродадени или отдавани под наем.
(Тук умишлено пропускам някои подробности за това как бе осъществено първоначалното натрупване на капитал, защото бих искал темата да се върти повече около икономиката и да е по-малко политическа, но се надявам някой ден тази част от историята да бъде описана в учебниците по право и криминално дело)
Успоредно с това българската икономика бе изправена пред суровата действителност на пазара, където ако не си конкурентен, бърз, находчив и адаптивен, си обречен на провал.
Въпреки, че според сигурни източници в текстилния бранш например (сигурен съм че и в много други сфери), през 90-те години на 20ти век е било най-сладкото време за правене на бизнес, тъй като в страната са идвали клиенти от запад, които са купували всичко де що е останало по складовете на огромните предприятия, на цени каквито им се кажат. Предполагам, че бизнеса е бил сладък, тъй като новите собственици (често РМД-та) не са си мръднали и пръста за да произведат това, което са продавали, а пък посредниците, които са ги свързвали с "богатите западни бизнесмени" успешно са договаряли цени, които да удовлетворят и трите страни използвайки добре познати методи с шише ракия и още нещо, в малките часове на деня.
Всъщност суровата действителност на бизнеса от 90-те години е, че руския пазар го няма, а бизнеса в Европа е вече толкова е развит, че за да задоволи търсенето и да надделее конкуренцията се ориентира към внос от Китай. Или както аз го наричам "отдалечено производство". С настъпването на новия век, българската икономика вече се ориентира към такова отдалечено производство, виждайки трудности да се конкурира ценово с великия китайски народ и високите очаквания за ниски цени на развитите европейски пазари. Не че заплатите по онова време (а и до сега) са особено високи и натоварващи местната продукция, по скоро поради факта че производителността на труда тук е отрицателна. В смисъл, че за да се свърши дадена работа често са необходими повече от един човек, защото както казваше шефа ми "Единия знае да пише, а другия знае да чете". Но и двамата искат високи заплати.
Всъщност Индустриализацията не се изразява с изнасянето на производството в Китай. Тя е свързана с прегряването на пазарите, които изискват намаляване на цените и съкращаване на ресурсите вложени в производството и реално обезсмисляне на производството като предмет на човешката дейност.
Това е и същината на темата и която следва естественото развитие на капитализма. Индустриализация в производството,
Индустриализация в изкуството, Индустриализация в публичния сектор (
Реклами в поликлиниките;
Паркирането в центъра), Индустриализация в медиите и т.н.
Следва:
Дефицит на производството част 2. Европа - стара но златна
Дефицит на производството част 3. Америка - новия свят в нова светлина
Дефицит на производството част 4. Китай - фабриката на света
Дефицит на производството част 5. А сега на къде?
* Из една древна китайска поговорка
