Снимка: в.Марица
Днес пак видях онези клошари.
Онези младите, които си бяха още семейство и търсиха „съкровища” в кофите. Външния им вид бе по-различен от преди. Половин година по-късно изглеждаха сякаш живота им е отнел 5 или повече години.
Лицата им бяха много бледи, хлътнали и почти прозрачни.
В погледа им обаче имаше същия блясък от преди – изглежда се обичаха и бяха изключително близки и зависими един от друг. И в същото време независими от никой.
Въпреки всичко което преживяват – изглеждаха щастливи. Много по-щастливи отколкото нормално семейство с няколко кредита, деца, тъщи, бъдещи планове и заплахи.
С безгрижието си към необходимостта да поддържат и развиват обществен статус те живеят на друга планета, каквато сами са си създали.
Свят – лична вселена, каквато всеки човек си е мечтал някога да си създаде и да живее.
Хората сме социални животни и като такива имаме вътрешна необходимост да се изтъкнем в обществото, така че да бъдем уважавани по един или друг начин.
когато обаче живота ни завърти в своя вихър, голяма част от амбициите и мечтите ни остават на заден план и мнозина от нас се превръщат в роботи, които само изпълняват обществените си функции за да задоволят битовите си нужди.
Каква ирония! Колкото повече се интегрираме в обществото, толкова повече загубваме своята същност. Колкото повече се опитваме да се наложим над останалите толкова по-зависими от тях ставаме. Колкото по-високо летим, толкова по-отвисоко можем да паднем, когато нещата се сринат.
Дали клошарите са избрали да летят само в своя свят? Дали са имали избор всъщност? Дали ...
Според статията от вестник Марица, причините са много и най-различни. Резултата обаче е страшен - мизерен живот, който е обречен да свърши скоро...
Дали има клошари, които изплуват и оцеляват? А дали да изплуват значи да тръгнат по пътя на останалите обществени животни и да се превърнат в маса?
Отново онази ирония, дето подсказва "за какво живеем?" А отговора е различен за всеки от нас, защото във всяка вселена правилата са различни....
