Какво ни е гнило на икономиката

Тези дни се говори за мерки за увеличаване на заетостта, създаване на работни места, борба с безработицата.

Това разбира се са нормални пополистки приказки, които целят да замажат очите на хората и имат за цел да увлекат вниманието на масите от същинските проблеми. Но дори и да не са приказки, дори и някой ден мерките да създадат няколко хиляди работни места, те ще бъдат поредния провал в политиката на правителствата от последното десетилетие. Защото ако няколко хиляди души започнат нищо не ангажираща ги работа, за която получават възнаграждение малко по-голямо от социалните обезщетения, това с нищо няма да промени тяхното благосъстояние, с нищо няма да развие техния стремеж към по-добро, нито ще налее кой знае какви средства в социалните и фискални фондове. Напротив! ще се запази тенденцията богатите да стават по-богати, а бедните по-бедни.

Увеличаването на заетостта не е решение за справяне с бедността. Решението е създаване на условия за масово стартиране на малък бизнес чрез: ограничаване на монополите, намаляване на бюрокрацията, облекчаване на данъчния режим по отношение на дребните производители и търговци, отпадане на бариерите за навлизане в различните сфери на бизнеса.
Всички тези мерки могат да доведат до повече заети в собствен бизнес, за сметка на просто заети. Разликата е, че работещите за себе си са много по-производителни спрямо служителите и работниците трудещи се по принуда. Малкия бизнес може да не е най-ефективния за макроикономиката, но създава две важни за развитието на обществото неща: конкуренция и независимост, които пък са предпоставки за повишаване на квалификацията и средното ниво на интелектуално развитие на обществото.

В България обаче тази политика е табу

Защото основно правило на социалистическия строй, който ни е възпитал е да се поддържа народа беден и прост за да не може да се противи на системата, а основната форма на контрол на развития капитализъм, към който сме се насочили е да се поддържат хората зависими от водещите пазарни сили.

Някъде по средата ние виреем в условията на преход, което е нищо повече от извинение за отлагане на някакви по-сериозни реформи в мисленето на икономистите и политиците.
Един от най-големите страхове за всеки управляващ, както и за повечето социолози е да няма бързи темпове на обществено развитие. За политика, това би значело че скоро ще бъде заменен, а за социолога че няма да може да се адаптира към бързо променящата се ситуация.
то и за самите хора от народа промените не са добри, но поне дават надежда за следващите поколения. В порочния кръг на невежеството обаче хората (особено по-семплите от нас) инстинктивно се пазят от промените и здраво се държат за познатото зло.


От известно време пиша за индустриализацията - за това как всичко на този свят се превръща в масовост. Производството се окрупнява с цел намаляване на разходите и завладяване на пазарите. Човешките интереси и предпочитания се окрупняват в масови ценности режисирани от същите онези корпорации, които управляват и пазарите. Политиците и партиите в стремежа си към масовост загърбват принципите си и променят хоризонта си.

Оставям този текст недописан, защото всеки (който може да чете) може да го донапише сам. За останалите бих сложил някаква картинка, но нямам време.