За протекционализма и свободната търговия

Някои мисли за протекционизма, свободната търговия и настоящето.



Протекционизъм е политика на държавното управление за защита на местните производители от чужда конкуренция. Прилага се в случаи, когато по една или друга причина чуждите стоки имат конкурентно предимство пред местните и това налага държавите да защитават своите производители, чрез на ограничения по вноса.

Основните инструменти за налагане на бариери за навлизане на чужди стоки на местния пазар са два: налагане на защитни мита при внос на стоки и налагане на Квоти по вноса - количествени ограничения.

Политиката на Протекционизъм по отношение на външната търговия е наложена като идеология още в годините на бум в индустриалното развитие през 16-17-ти век. По онова време Европа е в период на развит Ренесанс, който е и най-големия скок на човечеството по отношение на културно, технологично, политическо, и научно развитие. Наложените тогава икономически теории налагат държавите да се стремят да увеличат своите блага, чрез максимизиране на външно-търговското салдо, като се приоритизира износа. Първоначално основната цел е била задържане и увеличаване на паричното богатство на народите, съответно на държавните хазни и това е естествено във времена, в които след разпадане на Римската империя и отминаване на "мрачното" средновековие, отделните страни търсят начини за максимално натрупване на капитали и разширяване а търговските си сфери на влияние. В последствие обаче с развитие на индустриалното производство и предвид технологичното и производствено-реализационно превъзходство на някои страни пред други, причините за налагане на защитни мерки по вноса се променят, като целта вече не е само натрупване на капитали, а да се защити конкурентното предимство на местните производители пред чуждите, които по различни причини имат по-ниски производствени разходи и предлагат продукцията си на по-ниски цени.

Идеите за просперитет, чрез стимулиране на Свободната търговия се развиват от Адам Смит в труда му “Богатството на народите”1 и неговите съвременници в средата на 18-ти век, като налагат идеята, че конкуренцията има положителен ефект върху развитието на производствено-технологичните възможности на фирмите. Когато дадено производство не е достатъчно конкурентно спрямо другите на пазара, то търси начини за оптимизиране и намаляване на разходите, увеличаване на качеството или подобряване на продукта си или в противен случай то ще загине. От друга страна при налагане на ограничителни мерки при внос на чужда продукция това има двоен негативен ефект върху местния пазар:

1. Потребителите плащат по-високи цени на стоките от международните, разпределението на ресурсите се отклонява от оптималното и се нарушава специализацията на производството.

2. Производителите нямат стимул да оптимизират своето производство за да постигнат по-добри резултати. По този начин също се забавя и технологичното развитие.

Освен това е естествено различните държави да имат различни конкурентни предимства за различни стоки, било то поради географско, демографско, културно или технологично отношение. И докато технологиите могат да бъдат по лесно взаимствани (открадвани), другите фактори са по-трудно променливи.

За съжаление теорията свободната търговия е била актуална в онези години, когато индустриалното развитие е било в зародиша си и условието за „равни други условия” е имало реална тежест.

В съвременните представи, протекционизма се налага поради факта, че заради различната степен на развитие на страните в икономическо, политическо и технологично отношение има силни различия в разходите за производство на стоките в почти всички индустриални сфери. По тази причина чуждите стоки са по-конкурентни на пазара пред местното производство и съществува риск местните производители и индустриални сектори да фалират.

Например: Стоките произведени в Китай са със значително по ниска цена поради по-ниско платения труд по всички нива на производство и каквито и допълнителни разходи да имат готовите продукти, те са много по-евтини от Българските стоки.

В тази връзка държавата създава условия за защита с оглед да може производителите да се приспособят към конкурентните условия на пазара и да оптимизират своите възможности. Често обаче се оказва, че по този начин държавата "отглежда" изкуствено цели индустрии, които нямат никакъв шанс за развитие и възстановяване на конкурентно предимство и така стимулирани се поддържат производства, които ангажират ресурси за сметка на други по-ефективни възможности.

В днешно време е трудно да се определи каква политика да се следва, защото във всяка индустриална сфера има различни фактори, които оказват влияние и не може да се пренебрегнат.

Например: сега България е изправена пред необходимостта да вземе решение дали да се закрие металургичния комбинат “Кремиковци” или да се продължи с наливането на държавни пари в една абсолютно не конкурентоспособна структура само за да не се освободят от работа няколко хиляди души. До голяма степен това е и политически въпрос, но предвид че създаването на въпросния комбинат е било повече политическо решение отколкото бизнес такова, е естествено да се стигне до тук.


В други области, например селското стопанство, е безсмислено да защитаваме продукцията на местни производители, просто защото в някоя по-слънчева страна тези продукти са много по евтини, и с по добро качество, а вместо това вложените ресурси в производство на топлолюбиви култури може да се използват за други – по-типични за страната такива.


От присъединяването на страната ни към Европейския съюз, България прие общата европейска митническа политика, като в голямата си част митническите тарифни ставки спрямо трети страни намаляха с 10-15 пункта, а съгласно споразумение между ЕС и Китай от 01.01.2008 г. отпаднаха квотите по внос на някои текстилни изделия, като това допринесе изключително много за ориентиране на производството на Европейските марки към Китай. В същото време в България, където текстила е традиционно развита индустрия търпи сериозни затруднения в поддържането на отрасъла като цяло. Много предприятия затвориха врати, а фабриките които все още оперират са със сравнително старо оборудване и не особено ефективно производство. Като добавим, че в България почти не се отглежда памук – основната суровина за текстилната индустрия необходимостта от внос на допълнително намалява конкурентността на българското производство. Освен това, текстилната индустрия е традиционно една от най-ниско заплатените в света, и е естествено такъв тип производство да не е подходящо за Европейските страни – макар и България да е най-бедната в Съюза.

Ако погледнем глобално на положението с конкурентноспособността на държавите по света, трябва да отбележим че през последните 30 години Китай е развила своята икономика до такава степен, че в момента произвежда и изнася на най-ниски цени продукти в почти всички индустриални сектори. Всички водещи световни марки продукти имат вече свой китайски аналог, и дори в сектори, като автомобилостроенето, където европейските и американските марки за традиционно водещи, вече има китайски аналози на много по-ниски цени, които навлизат на пазара все по агресивно.

Като имаме предвид, че повечето маркови стоки отдавна вече официално се произвеждат в Далечния изток, можем да кажем, че след като вече повече от десетилетие Китай има най добри показатели на развитие на икономиката си в световен мащаб. И въпреки че все още китайския труд е един от най ниско платените в света, китайската икономика в абсолютни пропорции вече измества САЩ и Европейския съюз, които до скоро бяха в баланс на световното икономическо господство.

Към днешния момент доскоро водещите "индустриални нации" вече не са водещи в индустриално отношение, тъй като в Европа и САЩ производството представлява все по-малък дял от Брутните продукти на страните, а основните дейности които генерират приходи и осигуряват работни места са в областта на услугите и най-вече на финансовите операции. В днешно време в развития свят основния "производствен" ресурс са парите. Може би това е и основната причина за настоящата икономическа криза – факта, че парите произвеждат пари, като се прескача производствено-инвестиционния цикъл, и се инвестира основно в акции и други ценни книжа. Това създава не-балансирано преразпределение на благата.


България също върви по този път. Фирмите, които преди 10-15 години са започнали да развиват производствена дейност и в момента са развили бизнеса си на по-високо ниво, са изправени пред ситуацията че за тях от инвестиционна гледна точка е много по добре да купуват готов продукт от Далечния изток вместо да го произвеждат тук. В такава ситуация се създават предпоставки местните производства да се затворят и в същото време се създава финансова бариера за навлизането на нови играчи на пазара. т.е. необходима е сериозна инвестиция за започване на бизнес чрез внос на конкурентни цени.

Следващата стъпка на тези фирми е да спрат да се занимават с внос и дистрибуция на продуктите от своя бранш, а вместо това да инвестират своите средства и внимание в финансови инструменти и така следвайки пътя на глобалните корпорации да загърбят отраслите в които са стартирали своя бизнес.

Разбира се всяка фирма и всеки бизнес имат своя жизнен цикъл, който по правило завършва за да започне нещо "по-интересно". С оттеглянето на големите корпорации би се отворила ниша за навлизане на нови фирми на пазара, което от една страна има здравословен ефект върху структурата на бизнес средата, но от друга страна има висока цена за организация и първоначално развитие на новите фирми.

От гореспоменатото можем да заключим, че поради неравномерното развитие на страните по света, конкурентните им предимства се променят с различни темпове във времето. В тази връзка търговията между страни с ралично ниво на развитие следва да се контролира с методите на търговската политика за да не се допуска заличаване на местната индустрия, както се получава в днешно време. Но в същото време трябва внимателно да се борави с тези инструменти тъй като при твърде сигурна бизнес среда фирмите нямат интерес да се развиват с нормални темпове. Можем да кажем, че членството на България в ЕС допринася много за развитието на местната икономика, не само поради факта, че имаме възможност за финансиране по различни проекти, ами и поради факта, че с навлизането на свободния Европейски пазар, страната ни адаптира своето индустриално производство към нивото поддържано от Съюза. Където дадено производство е тромаво и неефективно, то се преструктурира или модернизира за да оцелее. Т.е. държавната политика трябва да наблегне на развитието на сравнителните конкурентни предимства на страната ни и да се търсят нови такива.

Такава политика обаче се прави в дългосрочен период и следва да се очертае като стратегия за развитието на икономиката, каквато за съжаление в управлението на днешна България не се следва, тъй като социално-институционалната политика* на страната е приоритетна пред икономическата политика.

* социално-институционалната политика - политика, която "подхранва" хората, за да може те да поддържат институциите, които подхранват хората......