Законовата република

До скоро бях против законите. В онзи смисъл, че законите са необходими за общество, в което възпитанието и религиозното възспиране на душата да твори злини, не работят. Смятах че, колкото повече нашето битие се регулира от писани закони, толкова по-слабо ни е гражданското развитие.

Посленият закон за пропагандата в училище, дето разбуни духовете, окончателно ме убеди, че законите са абсолютна необходимост за общество ни.

Трябва да има закони за всичко! За добро и лошо. За правилно и неправилно. За всичко, което родителите сме пропуснали да научим децата си и сега всичко трябва да им се налага срещу заплаха от глоба и затвор.

Нали живеем в парламентарна република, все още, та нашите избранници в парламента, трябва да коват закони, а не само да говорят (откъдето произлиза думата Парламент).

ЗАКОНИ! 

Това са онези писани правила, които държат обществото ни в мир и разбирателство, така че всички да имат еднакви права и задължения и ако не ги спазват, да бъдат санкционирани според буквата на писанията.

Добре звучи нали?

Целият ни свят да е урегулиран на правилно и неправилно, позволено и забранено, под шапката на терминологията "законно - незаконно".

 

"И тогава, и тогава, ще настане такъв живот..." както пееше Богдана, в едни прекрасни времена...

Наистина ми се иска това да работи! Ама наистина да работи!! Да възпита у хората, че всичко лошо, което може да нарани някого е незаконно и всичко което пречи на хората да бъдат щастливи да се наказва с нещо страхословно. 

Така ми се иска, че само си викам: ДАНО!

Само едно нещо ме гложди: дали първо да напишем всички закони за всичко или преди това да научим българите да спазват тези закони.

Лунар фест - за по-европейска София

Снимка: © Стефан Василев

 

Тези дни има Лунар фест. Емблематични сгради, с красиви фасади в центъра на София се осветяват с 3D мапинг послания за един по-добър свят.

Пълчища хора кръстосват улиците на града, за да видят цветните произведения на съвременото изкуство за изразяване въргу градска архитектура и най-вече да се социализират. Потоците пешеходци са толкова гъсти, че там където се пресичат с уличния трафик, автомобилите е невъзможно да преминат. И разбира се стават конфкликти.

Мнозинството от вървящите са дошли с колите си, въпреки че и миналата година са го правили и са проклиняли земята, че са попаднали в този АД от труден трафик. Вероятно някои от тях са дошли с метро или останалия градски транспорт.

Тази година, полицията беше затворила някои улици за да избегне конфликти, а и по-голямата част от площада пред Храм-паметника АЛ.Невски вече е постоянно пешеходен, но много други улици бяха отворени за движение и там, където има пешеходни пътеки беше неспирна река от хора.

Много от това ми припомни Рим, който обикалях като турист преди 20 години и се чудих на пълчищата туристи как пресичат кръгови кръстовища с предимство и все така лудият трафик по улиците продължаваше да се движи.

Мисля, че подобни събития в нашият град са най-големият стимул да се ограничи движението на автомобили в центъра, по простата причина, че в такива случаи то става физически невъзможно. И миналата година по същият повод си помислих, че с такива събитие София се превръща в европейски град, а сега вече и хората на София и околностите, трябва не само да се чувстват европейци но и зда мислят по европейски за п

общността си.

Напоследък, едно преустройство на града ни за по-човешка София, отново стана повод за конфликт между хора, които мислят предимно за собственото си удобство и обществения интерес. Аз съм израстнал в центъра, ползвам активно абонамент за Синя зона, но няма да имам нищо против силно да се ограничи влизането на автомобилен трафик в центъра и да се стимулира ползването на градски транспорт, велосипеди или ходене пеша. Все пак, града ни не е толкова голям.

Методите за това са:

- платена зона за движение (онзи кръг, който направиха като ЕКО ЗОНА, лесно може да стане платено влизане (с СМС или абонамент).

- високи цени за паркиране, което да се обоснове и от по-малкото паркоместа и по-тесни улици - целта на това е да откаже хората да ползват автомобил, дори да живеят в центъра.

Сигурно има много други инструменти да се адаптира градската среда, така пе да се обърне към хората, вместо към автомобилите. Не съм урбанист, но виждам, че градът ни расте като население, а тези хора трябва да имат пространство за качествен живот.

Всъщност, тенденциите за развитие на живота ни са в друга посока, но съзряването на българското обществото става бавно.

Величието или живота?

Изображение

Войните са най-големият стимулатор за развитието на технологиите. За съжаление ги има. Но и вследствие на тези сблъсъци на ценности, има огромен напредък в технологиите и има бум на цивилизационното ни развитие.
Моралът ни не позволява да оправдаваме войната и смъртта за целите на човешкото развитие и винаги човечеството ще предпочита живота, пред бързото развитие на цивилизацията.
За това, то е създало ООН, за това се създаде и идеята за ЕС.

Но библията и другите висши писания ни сочат, че има Добро и Зло и противопоставянето двете, е необходимо за душата ни, да намери пътя.

От историята виждаме, че вината за войните не е положението на звездите или природните катаклизми, ами неразположението на духовното състояние на единици човешки индивиди, които в една или друга ситуация са излъгали обществото, да им даде власт. Или, получили властта, са се самозабравили в желанията си да оставят следа след себе си. Тези индивиди са явното доказателство, че душата блуждае между Добро и Зло и неслучайно в свещените писания сме си посочили избора чрез героите, които ги представляват.

В романите и филмите, тези персонажи са чести герои в сюжетите на базата на които, читателите заемат страна. В повечето филми и текстове, злият герой е най-често душевно объркан и повреден, така както са увредени и онези "пълководци" от историята, решили че са равни с Бога да държат в ръцете си живота и щастието на множество хора.

Това, което искам да кажа е, че не трябва да допускаме луди индивиди да ни управляват и да поставим законите над Човека, дори това да потиска нашата индивидуалност. Защото законите са човешки ценности, префинени през историята на развитието ни.

Национален празник на България

Днес е националният ни празник. Честито, българи!

Изображение: БНР

 

Тази дата замени Девети Септември като ден на национална гордост през 1991-а. Тогава, през 1990-1991-а, се смени държавното устройство на страната ни и от тоталитарна република, управлявана от една партия, подвластна на общата империалистическа доктрина на една чужда страна, България пое по пътя на демократичните промени.

 Тогава, през 1990-а, имахме възможност да се откъснем от тази хватка, но не защото сме се вдигнали на бунт, ами защото звярът в Москва беше отслабнал, изяден отвътре, обезкървен и разпадащ се.  

Обичайно, националният празник на една страна е денят, който отбелязва последната промяна на държавното устройство на страната. Обикновено преход от чуждо владичество към независимост, обявяване на република или ново кралство. 

Знам че в историята не трябва да се казва "ако", но в случай, че тогава се бяхме освободили от хватката на звяра със собствени сили, сега щяхме да сме много по-свободни и нямаше да има спорове за национални празници, разделение на русофоби и русороби и вероятно икономическите ни успехи щяха да са много по-значими. В този случай, можеше да имаме друг национален празник, отбелязващ освобождението от съветско влияние, даващо ни път към ново развитие.

За съжаление, ние не сме се освобождавали, дори не сме опитвали. И това, че сега сме част от най-развитите страни в света, не е плод на усилията на нашата нация, ами на шепа хора, които в следствие на няколко фалита на социалистическо управление, имаха шанса да поемат властта и да установят посоката ни на развитие – към Европа, където ние българите принадлежим.
Честит празник, българи! 

Помнете къде сме, как сме стигнали до тук и ако страдате, че сте бедни, включете си 40 инчовата плазма и се радвайте на свободата си.

Цивил - цивил

Човекът е особено същество! 

Колаж: Sunny & Stef

В началото е живял в пещери. Естествено укритие, което той е намерил преди да съзнае, че може да си строи дом. Хранил се е с лов, докато не осъзнае, че може да си отглежда животни и растения за храна. После е започнал с размяната на блага, измислил е дори парите, за да му е по-лесно. Междувременно, от семейно огнище в пещерата е изградил градове, общество, държавност, писменост, култура, образование, религия, политика…

И колкото по напредва в развитието си, той се отдалечава от корена си.

Това наричаме ЦИВИЛИЗАЦИЯ.

Само допреди сто години, мнозинството хора са живели в къщи с дворове, стада, ниви. Все още са си отглеждали храната сами. Но цивилизоваността и ценностите на обществото ни, са тласкали родителите да изучат децата си, да ги пратят в градовете да работят в заводи и офиси, за да не живеят в калта и да не чистят тора в обора всеки ден, преди обедното хранене.

До скоро, имаше родители, за които изпращането на децата в града е тъжно събитие, което ги откъсва от корените им. Сърцето им се късаше, но разумът надделяваше. Защото в града калта е заместена от павета, забавленията са на екран или на сцена, децата работят на машини и компютри или творят. И децата се развиват там. Вече няколко поколения, хората възприемат селото предимно като туристически обект.

Но в последно време се наблюдава интересен феномен. Колкото по-развити се считат хората в развития свят, града им отеснява и част от тях започват да търсят простора и благата на провинциалния живот. Със замогването си, мнозина излизат от апартаментите и търсят широтата на къщи с дворове на околоградските селца, превърнали се в крайградия или „елитни квартали“. Тук, освен по-големи и повече стаи, хората се радват да дворния простор, където да канят приятели на барбекю, например.

С образоването си пък и с широкият достъп до информация, хората разбират, че индустриалното производство на храни, което някога техните прародители са смятали за потенциално облекчение на труда, не е съвсем вярно и сега децата смятат дори за некачествено и вредно за здравето. Все повече съвременници се обръщат към природата и към селото, в търсене на истинска храна. Някои отглеждат зеленчуци на балкона, други отделят дълги уикенди за да си копаят градинката на вилата, но мнозинството търсят готови решения с марка БИО или домашно произведено. И разбира се, бизнеса се адаптира за да задоволи това търсене.

Колкото и да са образовани хората обаче, те са вече градски чада, израснали с реклами по телевизиите, брошурите от хипермаркетите и рекламните банери из любимите им сайтове за новини и информация. И повечето от тях вярват на всичко представено цветно и обещаващо, което е там да задоволи техните потребности от натурална, питателна и здравословна храна. А индустриите се адаптират към търсенето. И именно те са тези, които плащат за рекламите. Днес предлагат модерно, високо-технологично производство, утре лесно преминават на домашно такова, с „стари„ технологии и дори ретро опаковки.

А ние, градските чада, купуваме - нали за това работим.



П.П.
Горните мисли бяха вдъхновени от една опаковка кисело мляко, чиято марка бе невидима, но с големи букви пишеше ДОМАШНО. Опаковка, захвърлена на павираната улица, недалеч от центъра на града.

В тази опаковка видях целия цивилизационен цикъл на човечеството, от домашното огнище в пещерата, до барбекюто в двора. И обратно.

Нямам търпение да повторим цикъла.

Тривиа

 

    Сънувах ужасяващ сън! История, в която града ни е завладян от страховита напаст, повтаряла се нееднократно през вековете, в една или друга форма. Атмосфера, която нарушава спокойния, европейски живот на гражданите и застрашаваща тяхното щастие и благополучие.

    И понеже, моите сънища често са пророчески, се събудих в истерия, а ужасът вече беше завладял съзнанието ми. Беше 5 часа и нищо от съня не беше наяве, само тъмнина и равномерно дишащи любими хора наоколо.

    Съществото ми започна трезво да анализира шансовете, кога сънят ми може да се сбъдне и заплахата, която това би довела над съгражданите ми, както и мерките, които трябва да се вземат за да не се стига до там.  Бях превъзбуден от вчерашния ден, в който благодарение на усилията на 20-тина малки бизнеси, находящи се в най-стария район на града ни, създадохме първото ни взаимно действие за облагородяване на средата, в която бизнесите ни виреят, а именно – да украсим улиците с множество светещи лампи. Разбира се, това се случи със съдействието на местната власт, в лицето на районния кмет, който заедно с големия кмет на общината, току що бяха избрани с надеждата да заменят политиката на развитие, наложена от предходното ръководство, закостенило се там вече няколко мандата. Успехът на действията ни не дойде лесно. Вече почти месец откакто бяхме започнали организацията и съгласуването с местната власт, бяхме събрали пари и купили материалите, дори най-активните от нас, бяха вложили немалко личен труд в сглобяването на детайлите и вече почти седмица, откакто по план трябваше монтажът на съоръженията да бъде извършен от служители на общината, едва днес, след немалко допълнителни усилия по ръчкане с ръжена в жаравата на общинската администрация, хората ù извършиха монтажа. До колкото разбрахме, забавата дошла от типичния за малките хора манталитет, да спъват работата на новото началство.

    Вълнението ми от цялата ситуация е, че днес постигнахме нещо съвсем нормално, по начин, който е урегулиран от законите и правилата, без да се опитваме да си свършим работата по втория начин или пък всеки сам да се оправя. Днес, нашата малка общност премести София с една крачка към центъра на Европа, където е и центъра на съвременната цивилизация, установила се тук от Великото преселение на народите насам.

    А в моя ужасяващ сън, всичко това беше застрашено от заличаване. Всичкото великочовешко усилие на поколенията ни да се цивилизоват, да се отдалечат от храсталака, в който са заченати прадедите им, да положат паваж по улиците, да наложат закон и ред между отношенията ни, да увличат към висши духовни ценности и да стимулират творчеството ни да създава новости, бяха изправени пред заплахата да се върнем там, от където сме тръгнали.

    Взирайки се в тъмнината преди малко си мислих, колко трябва да сме глупави, за да допуснем някой да ни върне назад. И колко е тънка границата на добро и лошо, на красиво и грозно, на бъдеще и минало… Всички онези характеристики, прилагателни с които се определяме като съществуващи, са само плод на нашите интерпретации.

    Онези интерпретации, с които политиците, опитващи се да ни замаят главата, жонглират по всевъзможни начини, за да се направят на интересни и да откраднат деня. Вероятно дори, местният кмет си е свършил работата с едно наум, че ще привлече харесвания е едно от първите си видими действия. Вероятно е дори и аз, пишейки това, да целя просто някакво одобрение. Или напротив? Така или иначе, обществото ни е устроено, да вярва на водачите си. А в условията на демокрация, каквато сме изградили тук, в Европа, и сме изнесли по света, водачите се определят от масите. И всички замесени знаят, че двете страни са зависими едни от други.

    Има обаче сили, които искат това да се промени и да ни върнат далеч назад към времена и отношения в обществото, които изключват плурализам, зачитане на мнението на хората, правата им, отхвърлят щастието на индивида в обществото като висше благо. Има сили, които пречат на развитието ни.

    Тези сили са вътре в самите нас. Те са като вирус, който организмът ни е изолирал в черупка и го е пратил дълбоко в утробата на нашето съществуване. Но също както принципите на демокрацията изолират възможността за абсолютна власт да се върне в обществото ни, така и вирусът остава жив, за да напомня, че заплахата е реална.

    Сънят ми, онзи отпреди 2 часа, бе ужасен, но бе съвсем тривиален на фона на всичко това, което изплува в съзнанието ми и за което се главоблъскам сега. Всъщност, сънувах че в центъра на София, по улиците където съм израснал, а и баща ми е израснал, пък и майка му, пък и моята майка, на емблематични места в града, са се разположили хора, кълчещи кючеци под пискливите ритми на ориенталска музика. Нещо тривиално, но този път урегулирано и подпечатано с кметска заповед и полицейска охрана. И тази тривиалност ме съкруши.