Изображение: http://www.featurepics.com/
Това е четвъртата част от темата за Дефицита на производство, който наблюдаваме в началото на постиндустриалната ера.
В предишните части на темата разгледах жизнените цикли на производството в България, в Европа и в САЩ, където ясно се откроява основния мотив за загубата на интерес от развитие на производство, а именно износа му към Китай. Как обаче стоят нещата там?
Статията е започната през 2012г. и завършена след дълга пауза, чак през 2020, вдъхновена от
кризата в световното производство във връзка с епидемията от
Коронавирус.
Производството в Китай
Китай е най-комунистическата страна! По-комунистическа от Ленинска Русия и от най-марксистката идея дори. Никой не знае как е станала толкова комунистическа дори в аналите на ЦРУ, цитират историята едва след 70те години на 20-век. Какво е имало преди това вероятно може да се прочете някъде само с йероглифи...
От откъслечни източници можем да разберем, че донякъде комунистическата уродливост там прилича на онази, която нашите бащи са търпели (други са се гордели) тук на Балканите. Също както тук, една от първите задачи на комунистическите идеолози е да пратят интелигентите да копат и да чукат камъни (и да не знаят много, много), а най-простите слоеве на обществото да ръководят масите към светли бъднини. Така наречената Културна революция обезкръвява всеки опит за мисъл на обикновения гражданин, пък дори и селянин. В резултат на 10 години поголовно преследване и изкореняване на човешкия потенциал за развитие, Маовия Китай заприличва на добре стегната буца сирене с милиарди гладни мишки в нея.
След смъртта на великия Мао, партията поема в друга посока, също както някога Горбачёв реши, че така не може повече. Размразяването на икономическия живот е единствения път за спасение на Китай, който идва малко преди гладните селяни да хванат сопите.
Проблемът на новата линия е, че поради затворения начин на управление, в страната няма никакво производство, нито образовани кадри, нито технологии, нито разработени природни богатства. Единственото, с което Китай разполага е милиарди работници знаещи да копаят ориз на ръка. Именно това е един от най-богатия им ресурс, защото в тази страна, феодализмът продължава вече хиляди години и всеки, пръкнал се там си знае мястото и не търси чужд хълм на който да се покатери. Това е въпрос на култура, религия и ясно съзнаване на факта, че да живееш сред милиард събратя не може да бъдеш нещо повече от всички останали.
Първото отваряне на китайската икономика е именно в посока образование на хората за управление и внос на чужди инвестиции и технологии за производство. Предимно американски. Така за по-малко от 10 години американците наливат милиарди долари в Китай, като основната им цел е да си върнат инвестициите с евтини стоки, които да раздвижат стагниращия американски пазар от 80-те години. Както описах в предишната част на статията, американците пък и Западна Европа през последните 20 години генерират огромни печалби от внос на стоки произведени в Китай и продадени на местните пазари. Може да се "похвалим", че и България вече успешно осъществява такова "отдалечено производство" и започва да генерира приходи от маржа в цените. Всичко това направи китайската икономика най-бързо развиващата се през последните векове, регистрирала цяло десетилетие двуцифрен ръст, като в резултат на това, милиардната страна привлече огромни капитали в страната и откупи всички чужди инвестиции и технологии за производство.
Успоредно с това развитите, жадните за китайски стоки световни пазари са най-обещаващото за развитието на китайската икономика. Напоследък (към 2012г.) ставаме свидетели, че все повече китайски търговски марки завладяват пазарите. Електроника, автомобили, трактори, машини - до скоро познати ни европейски, японски и американски марки, са изместени от по-евтините и неотстъпващи по качество китайски еквиваленти.
Към 2020г., вече сме свидетели на отлив на чужди инвестиции от китайския пазар, поради две основни причини:
- Китайските работници вече не се задоволяват с купичка ориз
- За китайските предприятия и власти, вътрешния пазар представлява много по-голям интерес, от износа. Защото за бизнесът, парите нямат знаме, а за властите, е важно населението да е щастливо.
По тези причини, за европейските и американските бизнеси, целевия марж на печалба порасна отвъд нормите, осигурявани до скоро от китайското производство. Сега, те вече произвеждат марките си в Пакистан (защото са изостанала страна и няма мита) и в Индия, защото и там феодализмът е в разцвета си, а хората не са проблем*. Да се готвят Нигерия (най-бързо растящото население) и други африкански генератори на бедност. В същото време, търсенето на местния пазар е много по-интересно за китайският бизнес, а за фирмите е много по-интересно за продават собствен продукт (марка), отколкото да работят за успеха на чужди марки.
От икономическа гледна точка, на макрониво, за китайската икономика фокусирането върху местното потребление на местното производство не е добре в дългосрочен план, но в комбинация с политическите интереси на властите за възнасяне на китайската държава във висша световна сила това върши работа.
Особено интересно е да наблюдаваме световната икономика в условията на пазарна криза в китайската държава, породена от някакво бедствие, като епидемията от Коронавируса през Февруари 2020г. При наличие на такъв феномен, се появява дупка в даден пазарен сегмент, който основно се е произвеждал в Китай, целият световен бизнес започва да търси и продава продукти, които се връщат при първоизточника, за покриване на нуждите му. На невероятно високи цени...
В същото време, при разрастване на проблема на световно ниво, се разкрива дупката на световния пазар, която отваря въпроса за необходимостта от местно производство във всяка държава - сфера, която отдавна е отхвърлен от приоритетите на икономиката и дори не се изучава в училище.
Когато, преди 10-ина години собственикът на фирмата, за която работя, затвори своето производство, той каза: "Един ден ще ни липсва и ще плачем, че нямаме собствено производство". От тогава, всеки ден се затварят производства от нашия бранш и моята работа в организацията им става все по-ненужна, за сметка на десетките търговци, които се търсят за продажба на продукти, които вече произвеждаме в Китай. Е, дойде време и имаме свеж пример, който да преосмислим и да погледнем назад и напред в развитието си, и да се замислим за смисъла на своят живот и способностите си да сътворяваме от нищо - нещо. А не само да трупаме пари, които да ни отвеждат на топли места, от време на време.
