Румънски хипари

 

Hipies Romanese.

Cranberry fields forever

 

Nantucket Island 1993

Киномания

Тази вечер ходихме на кино. Беше внезапно – изключително емоционално. Просто ни хрумна и вече бяхме в programata.bg. След бърз преглед на заглавията за вечерта, скоростно отхвърляне на новите суперпродукции в новите кино зали, отбрахме няколко заглавия, прожектирани предимно в малки киносалони където влизат само маниаци.
Първото заглавие беше, What about me – изглеждаше обещаващ документален филм с афро-британски музикални елементи (според описанието и снимките). Прожектираше се в любимото кино ЕБЦК.
С жажда за още минахме на долу по списъка и се спряхме на Девет – мюзикъл на Роб Маршал, който според краткото представяне обещаваше много. Но решихме че сме твърде витаещи за да го усетим и го отложихме за друг път.
Книгата на Илай на мен лично ми направи голямо впечатление, но не бяхме настроени за лъскаво кино с много екстри…
Коко преди Шанел беше следващото заглавие, което ни грабна очите. Любимата ми го бе гледала (от професионални подбуди), но само като видяхме в кое кино се прожектира – и вече си обличахме якетата и заключвахме ателието.
От кино Влайкова имам стари спомени. Като дете там ходихме на специални детски филми, по-късно в квартала гонихме гаджета, а в последно време киното съвсем загуби художествения си характер и остана в съзнанието ми като „района на кино Влайкова”. Бях чел в един блог, че за да влезеш там минаваш през едно барче, а вътре е направо страшно…
Филмът започваше в 20:00 а решението да идем го взехме в 19:50. нямаше значение дали ще изпуснем първите минути – просто да сме там. Бяхме чак на Военна болница, но за по малко от 10 минути стигнахме и ако девойката не бе минала през „едно място” щяхме да влезем по светло.
В първия момент като влязох в барчето, не се стреснах – очаквах го. Местните любители на чашката и веселите разговори пред бара, допълваха живописната вечер. Липсата на барман и сервитьор се обясняваше с това че всеки е свой и може да донесе на бармана още една бира като ходи за своята.
Киното се намираше зад врата с надпис отгоре „САЛОН” и въпреки че нямаше люлеещи се вратички всяваше респект.
Разбира се каса с продавач на билети нямаше, а всички на бара изглеждаха като клиенти които си пият любимото питие. Отвъд вратата под табелката имаше втора врата - метална, която нямаше дръжка, а ключа към нея бе въпросната дръжка, която се намираше у „мениджъра” на салона. След кратко суетене едно момиче излезе от някаква стая зад бара и ни каза да звъннем за касиера. Последвах кимането на главата и и видях един звънец на стената срещу бара, до който имаше надпис „ за касата звъннете на звънеца”. Това ме срази – естествено че не може да има продавач на билети в бар. Той трябва да е на друго място и само при повикване да се отзовава. Къде ми е бил ума….
Вече минаваше 20:05 и филма бе започнал. Вероятно касиера бе и човекът който пуска филмите и се грижи за осветлението, и за уюта на гостите си, та като не ми отвори до 4-тото позвъняване, не бях притеснен. По едно време започнах да се оглеждам дали да не пия една бира… когато той изведнъж се появи от една стая от края на барчето и пита нещо (вероятно „кой звъни?”) ние го последвахме през онази стаичка и тя се оказа стаята от която прожектираха филмите. Имаше голям прожекционен апарат (не бях виждал такова нещо освен на кино), маса с питие и много дим. Не знам дали дима върви с човека или с кино-машината…?
Оказа се че не трябваше да влизаме а само да изчакаме да ни даде билети за да ни пусне през официални вход. Билета струваше 3.00лв (български лева) и това бе една от причините да идем там. Официалните листчета прошноровани от мин.фин. бяха оригинално отпечатани, без допълнителни щампи с нова цена. Вероятно хората в това забравено от бога място не бяха чували за инфлация, а още по-(не)вероятно бирата на бара да бе също по соц.цени.
Не случайно я споменавам, защото после тя много ми липсваше в салона.

Салона ли? Той е уникален! Почти какъвто си го спомням от малък. Само, че миришеше на мухъл, седалките бяха ужасно твърди, а дупето ми придоби формата си отпреди 3 години…
Екрана имаше закърпена дупка, най-вероятно направена от някой, който по грешка се бе събудил на филм на Уди Алън и в опита си да се спаси, е опитал да мине от там. Малко по към средата на проектното платно имаше сериозен разлив на дъждовна вода, оставила тягостна диря спускаща се от горе да долу.

За филма и емоциите около гледането ще разкажа на сутринта.... а сега се оставям на съня....

Хомо виртуалис (Homo Virtualis)

Хомо Виртуалис (Homo Virtualis) - човек еволюирал до ниво на обществено съществуване във виртуалния свят.
Степен на интелектуално развитие при която всичката жизнено-важна информация за функционирането на човек се намира във виртуална форма достъпна само чрез неговия интелект, заключена (обикновено ОНЛАЙН) със съответните потребителски имена и пароли.

Хомо Виртуалис е изключително продуктивен по отношение на решаване на проблеми от първичен характер. С лекота намира необходимата му информация, бързо и ефективно задоволява нуждите и потребностите си. Всъщност почти всичките му потребности не са удовлетворяеми физически. Всичко свързано с обществения му живот обаче е налично онлайн и за него не е проблем да го осигури лесно и бързо.

Неговите средства за набавяне на информация са: Домашен компютър, преносим компютър, PDA или мултифункционален телефон с постоянен достъп до интернет. Всичката информация, която му трябва е няколко запаметени интернет адреса (класифицирани по подходящ начин).

Всички важни за него данни на налични някъде в интернет: файлови сървъри, е-мейл сървъри, любими търсачки на информация от общ и специфичен характер.

Комуникацията с близките му е предимно онлайн. С най-близките си хора, той общува чрез предоставяне или четене на информация в личен блог, публикация на настроения, вълнения и интересни за него неща в обществени мрежи, смс/чат съобщения, онлайн дискусии др.

Хомо Виртуалис обикновено е зает в сферата на ИТехнологиите, виртуалния дизайн, рекламата или обществено-аминистративни дейности с голям ресурс от свободно време.

Принципно не се среща в сферата на финансите, производството, търговията и други дейности свързани с материалния свят. Общо признатите Изкуства в повечето случаи са твърде архаични за неговия интелект, а в неговото съвремие се установяват нови форми на изкуство, в които той често се изразява.

Във всеки случай има изключения, от правилата.

Хомо Виртуалис води открит живот в своята среда. Споделя с близките си (а често и с масовата публика) почти всяка своя мисъл. Има широк спектър от компетенции по които, не се смущава да отдава мнение. Свободното му общуване във виртуалния свят е жизнено важно за неговия социален статус. Липсата на физически (староепохален) контакт с хората, не е проблем за него, защото той е Виртуален човек, и физическото му съществуване е на втори план.

Голям проблем за него обаче е, че въпреки че води живота си основно виртуално, той има и физически живот, в който трябва да задоволява физиологични нужди за съществуване.
За съжаление обаче физическия живот има начало и край. А когато Хомо Виртуалис изгради своя виртуален живот, всичко което той е изградил е достъпно само за него и когато живота му свърши, се стига до там, че виртуалния му живот също свършва. Неговия профил в интернет и всички блогове, където той се изразява са вече недостъпни за никой. електронни пощи, сървъри с информация която той е архивирал, цялата база данни поддържаща живота му остава скрита зад няколко пароли, които мъртвото тяло не може да напише.

Ако Хомо Виртуалис иска да продължи живота си и след смъртта си, може да завещае на своите поколения (физически или виртуални) данни за достъп до профила си.

Човек никога не знае кога ще свърши живота му. във всеки момент от съвременното си съществуване той е подложен на риск да загине, и в много случай резултата изобщо не зависи от него.

За да не остане Виртуалния живот неприключен, Хомо Виртуалис може да планира своето завещание по няколко начина:
1. Ако има близки хора, на които може да повери продължаването на своя он-лайн живот той може да им изпрати и-мейл с необходимите данни за достъп с предварително програмирана дата на изпращане. Понеже човек никога не знае кога ще се случи неизбежното, тази дата може да се препрограмира ежемесечно или на три месеца например.
2. воденето на съвместен он-лайн живот с други хора може да облекчи Хомо Виртуалис от тежката отговорност за завещаване на виртуалния си живот.
3. Ако няма толкова близки хора на които да повери свой живот, може да се препрограмират статии в лични блогове, които изразяват някакво послание към он-лайн приятелите, с което човек да се сбогува с тях. Лични съобщения може също да се препрограмират за изпращане при настъпване на събитие.

При отсъствие на план за завещаване на виртуалния си живот, Хомо виртуалис завършва своя живот, така внезапно както и физическия си а неговия надгробен камък в мрежата остава последното нещо което той е написал...


В памет на АлБож